You are currently viewing Първата любов не се забравя

Първата любов не се забравя

За смелостта да пускаш

Седнах на брега на огромно, кристално чисто езеро и се загледах в хоризонта. Беше толкова красиво. Зад мен се разстилаше малка прекрасна гора. Ти видя, че бях на брега и се приближи към мен. Седна до мен на безопасно разстояние. Не можеше да си позволим да се докоснем. Утре беше сватбата ти, а ние от години не си бяхме позволили да се приближим един до друг. 

-Хей – ти ме поздрави.

-Хей – отговорих аз и те погледнах с лека усмивка.

-Защо стоиш тук сама?

-Исках да помисля малко.

Загледах се в лицето ти и умът ми бързо ме върна към времето, когато бяхме деца. Видях как още малки и незнаещи какво е любов, се срамувахме да си хванем ръцете, а и двамата толкова искахме. После, когато с годините израствахме, все се гледахме щастливи и влюбени, макар никога да не бяхме официално двойка. Приятелите ни само чакаха да се съберем, но нас все нещо ни спираше. Мислехме си, че сме твърде различни, че нещата нямаше да се получат, никой от нас не беше достатъчно смел, а бяхме толкова щастливи заедно. После дойде едно лято. Помня месеца и годината –август 2019. Вече бяхме порастнали, уж разбирахме повече за живота. За 3 дни много се сближихме. Помня все едно беше вчера как стояхме на пейката пред блока, говорейки си за живота, а после се прегърнахме и не искахме да се пуснем. Беше като една приказна история, чувствах се сякаш този момент беше извън времето и пространството.

След него обаче реалността се върна. Наистина бяхме различни. Не можехме да ходим на срещи като обикновените хора, не можехме да си говорим обикновени неща. Начините ни на живот не съвпадаха, представата ни за света също. Колкото и душите ни да искаха да се слеят, ние трябваше да направим най-доброто за нас самите, за да имаме пълноценен живот на земята и това не включваше да сме заедно.

Казват, че определени хора в животите ни идват за малко и после си тръгват. Аз се надявах ти да не си от тези. Бях позволила на ума си да мечтае и той вече си беше представил как ще изглеждат децата ни, колко етажна ще е къщата ни, как ще се прибирам от работа и ще се сгушвам при теб, как ще си разменяме подаръци за Коледа и децата ни ще тичат около нас, как ще живеем заедно щастливи и ще се подкрепяме взаимно. Бях на 18, а вече имах предначертан целия ни семеен живот. Ироничното беше, че на всеки неуспешен опит да създадем връзка гледах като на изпитание, през което трябва да преминем, за да израстнем и да бъдем заедно, когато и двамата сме готови.

Мисля, че разбрах, че е напразно да се надявам да се съберем, когато видях как я гледаше, когато тя приближаваше към нас. Или как я изслушваше дори когато разказваше най-глупавата история. Как седеше до нея и я приближаваше близко до себе си. Как очите ти светеха само от факта, че тя беше заедно с теб. Мислех, че ще е поредната ти връзка, която ще свърши след 3 месеца и след която отново ще може да опитаме. Но трите месеца се превърнаха в година, после две. В един момент надеждата да се съберем ме убиваше, защото с всеки изминал ден разбирах колко е невъзможно. Обвинявах се, че не си дадох шанс да съм на нейното място, но после осъзнах, че и двамата сгафихме доста. Разминахме се, връзката ни се завъртя като колело и не успя да продължи. В началото не знаех защо връзката ни се случи по този начин, но сега, когато седиш до мен и ме гледаш в очите, разбирам всичко и не бих се върнала назад, за да го променя, колкото и да боли. Казват, че първата любов не се забравя, затова и аз никога няма да забравя теб.

Както седях на брега усетих как на гърба ми се появиха и се разтвориха големи, ангелски криле. Усетих силен порив и полетях нагоре към небето. Колкото повече се приближавах към него, толкова повече усещах божията топлина по цялото си тяло. Чувствах се силна и вдъхновена. Погледнах надолу и ти ми махаше усмихнат. Окуражаваше ме да продължавам. С усмивка на лице аз летях и летях, исках да видиш колко далеч мога да стигна. Когато достигнах най-високата точка погледнах отново надолу да видя къде си, но ти се обърна и тръгна към гората. Разбрах, че вече беше време. Не бях готова, но те пуснах. Ти вървеше бавно и след малко се скри сред дърветата. Аз долетях внимателно до брега и седнах на същото място, както преди малко. Не те догоних, оставих те да си тръгнеш. Казват, че след правилните решения боли. Затова със свито сърце отново се загледах към езерото. То беше толкова красиво днес.

Автор и редакция: Ася Стефанова