You are currently viewing Момичето от влака

Момичето от влака

It is what it is.

J. E. Lawrence

Качих във влака след поредния изтощителен ден и се запътих към последната седалка, за да се скрия от всички други пътници. Не исках да общувам с хора. Единственото ми желание беше да избягам от света. Имах тежък ден в работата, колегите ми се бяха отнесли грубо с мен, не бях успяла да се справя максимално добре със задълженията си, а сега ме очакваше един час безсмислено пътуване. Нямах търпение да се прибера вкъщи. Навън беше приятно и слънчево, но в душата ми беше толкова сиво, че не можех да се насладя на прекрасното време. Седнах свита в ъгъла на влака, сложих слушалките си и просто се загледах с празен поглед към софийските хоризонти, докато влакът вече набираше скорост.

След като се настаних, забелязах, че от другата страна на купето, на една от четирите седалки седеше едно хубаво момиче. Ще я нарека А. Тя се вглеждаше в еднотипните пейзажи през прозореца както всички други изтощени хора наоколо, но когато я погледнах внимателно, ми направи впечатление, че тя съвсем леко, но забележимо се усмихваше. Това беше необичайна гледка на фона на отчаяните пътници.

А. изглеждаше така, сякаш си мислеше за нещо вълнуващо и прекрасно, въпреки че пътуваше в стар и миризлив влак. Внезапно обаче сякаш се усети, че е наблюдавана и усмивката ѝ изчезна, най-вероятно, за да не я помислят за луда. Все пак живеем в общество, в което намръщеността е нормална, а усмивката на обществено място, не е.

Аз лично не разбирах на какво може да се радва момичето. До такава степен се бях отдалечила от щастието, че то се беше превърнало в недостижим идеал. Никога не можех да се поставя на мястото на слънчевите хора, защото те се наслаждаваха на живота, а за мен съществуваше твърде много страдание. Всеки път, когато имах по-усмихнат ден от обикновено, виждах как някой друг в същото време страдаше, и не можех да го понеса, защото вече моето щастие ми се струваше егоистично. Освен това преминавах през много трудности: приятелите ми не ме разбираха, не се обичах, чувствах се невидима и излишна. Мислех, че съм проклета да съм нещастна заради обстоятелствата. Не виждах резултат или решение на проблемите си. В ума ми се въртяха само мисли за безсмислието на съществуването на човека.

Но в А. забелязах нещо по-интересно отколкото при другите хора. Запитах се защо тя се усмихваше, докато пътуваше? Мислех си, че може би животът ѝ е прекрасен, защото няма същите проблеми, които имах аз. Казах си, че може би заради слабото ѝ телосложение или успешния и живот изглеждаше така щастлива. Подобни мисли се въртяха в главата ми и когато срещах други „перфектни“ хора. Тези прибързани заключения ме хващаха във въображаем  капан, от който не можех да се измъкна. В медитация преди време трябваше да си представя как отвързвам чувал от крака си, пълен с негативност, и го оставям зад себе си. Но не можех да го отвържа. Пусках го, а той пак ме „захващаше“. И пак, и пак, и пак… Не успявах да премахна тази окова, а движението напред ми се струваше все по-трудно. Тази медитация отвори очите ми за това колко ограничено живеех, но все още не знаех как да го променя. Лесно се отказвах, отчайвах се. Животът ми се беше превърнал просто в едно съществуване.   

Докато размишлявах върху тежкия си живот, А. се наслаждаваше на успешния си ден. Гърбът я болеше от умора, но беше благодарна за това как притеснението и трудностите днес ѝ бяха донесли толкова красиви моменти. Ако трябваше да премине през още един труден период, за да почувства това успокоение и удовлетворение отново, щеше да го направи без да се замисли. Тя разбираше смисъла на трудностите, защото те водеха до израстване. Беше щастлива след поредната победа над себе си днес и не можеше да спре да се усмихва от благодарност към Бог и света, че са ѝ дали възможността да се развие до такава степен. Обичаше живота такъв, какъвто е, с всичките му трудности и победи. Виждаше смисъл във всяка крачка, която правеше, беше горда с постигнатото досега. Всичко преживяно до този момент според нея си струваше всяко усилие, защото я довеждаше до момента, в който тя усещаше пълно удовлетворение. Никога не се отказваше, а с вяра в себе си продължаваше да върви към своите цели.

Не знам дали сте се досетили, но и двете момичета съм аз. Едното е изгубеното, което три години се луташе в търсене на смисъл и щастие. Второто е това, което разбра, че щастието се е криело в самия живот през цялото време и което всеки ден прави малка крачка към израстването си.

Погледите на двете момичета се засякоха. В момента, в който наближи тяхната спирка, те се хванаха за ръце и слязоха. Сега те бяха едно. Умореното, отчаяно момиче стана малко по-цветно. На следващия ден щеше да се събуди, да хване влака, да отиде отново на работа, но този път на връщане нямаше да седне в ъгъла, а там, откъдето по-ярко светеха слънчевите лъчи и за миг щеше да се усмихне. От друга страна, А. може би нямаше да има най-хубавия си ден на следващата сутрин, защото животът не е нито само розов, нито единствено черен. Той е такъв, какъвто е.

Обичам го такъв – несигурен, но прекрасен.  

Автор – Ася Стефанова

Редакция – Ася Стефанова, Елвира Димитрова и Симона Александрова