Разказ от Ася

„Луната пада”

Вървях по площада с майка ми и баба ми в поредния обикновен ден. Нямаше никой по улиците – беше празно, усойно, скучно. Нищо не се случваше в града, така както и с мен в този момент. Съществувах и се движех равномерно с мама и баба. Както винаги не разговарях с тях особено, а когато го правех, беше троснато и ядосано. Нямах живот, само празно движение без смисъл, разхождане без да виждах около мен. Не се чуваше звук, само нашите безтегловни, напълно безсмислени крачки. Накъде отивахме, защо и как вървяхме, никой не разбираше. Мама и баба се опитваха да бъдат щастливи, виждах ги. Защо да не си разкажем нещо смешно, защо да не се преструваме, че утре нямаше пак да бъдем в същото негативно настроение. Всеки ден с по – малко нова надежда, докато тя не свършваше и не стоеше само безцелно съществуване. 

Мрачен град, мрачни души, мрачни мисли.

Бяха ни останали само кратките разходки и развлечения, за да се заредим с нова доза светлина, докато не осъзнаем че и тя не е достатъчна, за да сме удовлетворени. Много хора казват, че щастието е един миг, но за мен него го нямаше изобщо. Никога не ще запълним това, което е празно в нас. Целият ни живот минава в търсене на щастие, а то не съществува. Всичко е един клиширан призив.  Само аз ли толкова безцветен го виждах този свят? Не се оплаквам. Това е реалността. Отдавна всичко бях осъзнала. Къде беше вълнението ни, къде бяха животът и смъртта, не знаех вече. Светът е просто празнина. Защо избяга вярата така от мен, нищо не ми оставаше. Само нищото, държах го, но и то бързаше да бяга. 

…

Вървяхме по дългия площад, докато не усетих нещо странно. То идваше към нас, огледах се, но не забелязах какво е. След малко погледнах нагоре и какво видях? Това, което го има само в сънищата. Огромна, сива, но също и толкова красива – луната падаше. Беше светло. Само ние седяхме на площада, но тя идваше от небето направо към нас. Щеше да се стовари на главите ни с цялата си мощ. Нямаше никакво време да бягаме, а мама и баба не виждаха. Извиках силно да се поместят да избягат, но всичко се случваше твърде бързо. В този момент луната проби с тежестта си огромна дупка в площада. Преобърнах се и не видях повече какво ставаше. Бях като в торнадо.  Всичко за миг изчезна, въртях се по земята и чаках напрежението да спре. Помислих, че съм умряла и то как иначе след такъв удар. Въртях се, въртях, въртях, докато всичко изчезна, лежах безтегловно на земята и след миг вече нито чувах мислите си, нито усещах главата и тялото си.

…

Събудих се отново на земята на площада. За кратко бях забравила какво беше станало. Чудех се защо съм тук в това замъглено състояние. Веднага викнах мама и баба, но не ги чух. Паметта ми сякаш беше изтрита. Знаех само че трябва да намеря роднините си, защото случилото се беше ужасно. Отне ми време да се съвзема, да се огледам и да осъзная тази необичайна случка. След малко, когато всичко се проясни, видях ясно света около мен и бях ужасно изненадана. Нямаше я луната, но градът беше оживен. Парад от войници със смешни костюми вървеше и свиреше на инструменти. Беше пренаселено с хора, които само си говореха, усмихнати, щастливи. Бях се озовала на огромен карнавал. Чуваше се музика, навсякъде хора викаха, вървяха, не монотонно, ами пълни с енергия. Все едно се беше събрала цял група деца в този сив град, който сега беше цветен, различен, шумен.Чак се замислих наистина ли живея тук. И с право, защото нещо не беше наред. Огледах се да потърся отново следа от мама или баба, но не ги видях. Беше блъсканица, не можех да мръдна от там, където бях. Изглеждаше никой не беше разбрал, че съм била на земята досега и че бях объркана. Не ме забелязваха и не ми обръщаха никакво внимание. Сякаш не бях там. Явно никой не знаеше, че луната е паднала. Само аз бях видяла. 

Отидох до мъжете от армията, които свиреха да попитам какво се случва. Развиках се „Ехо, здравейте! Моля обяснете какво се случва тук? Преди малко луната падна, а тук има карнавал. Моля ви, помогнете, не знам какво става. Не мога да намеря роднините си.” Но въпреки дългото тичане и викане по тях, те дори не ме поглеждаха. Бях като мъртъв призрак, който никой не го забелязва, защото той няма място повече на този свят. Колкото и да се опитвах, те отминаваха и нищо не казваха. За тях явно бях невидима. Вече изпаднах в паника. Бях в друг свят, а не знаех как се бях озовала тук и какво правех. Хората бяха щастливи, искрено усмихнати около мен. Наслаждаваха се на времето, което прекарваха един с друг. Смееха се с глас, радваха се без скрупули. Всичко за тях беше наред или ако не беше се справяха с него. Видях очите им, грееха като светлината на отразеното слънце или бяха цветни като дъги. Наоколо не беше сиво, животът беше шарен. Хората бяха като полудели, но щастливо полудели от този живот. Всяка песен, всеки звук, всяко докосване, всичко това имаше смисъл за тях. Никой не живееше за утре, всички се радваха все едно беше техния последен ден. Сякаш нямаха рани, нямаха тежко минало – така се забавляваха. Правеше ги  щастливи света и всичко, до което можеха да се докоснат. Нямаше сълзи, трудни избори или страдания. Животът беше свобода, а щастието не един миг, а цяло усещане. 

Светъл град, светли души, светли мисли.

Никога не бях попадала в такава атмосфера. Беше хипнотизиращо. Въпреки това не чувствах, че принадлежах тук. Трябваше да се махна, да се върна там, откъдето бях дошла. В света, където всичко беше невъзможно, а не обратното. Тук всичко е в твърде повече. Не бях за този свят, нищо от това не беше реално. Трябваше да намеря мама и да и разкажа какво е станало, за да се върнем там, където бяхме. Трябваше да и кажа, че луната е паднала и затова всичко е неистински весело сега, но ще се оправи. Няма да живеем в този луднал свят. Това не може да съществува, не и тук и сега. 

Тръгнах бързо към вкъщи, мама трябва да е там. Тичах, тичах много силно, бързо трябваше да стигна. Блъсках хората, но никой дори не се обърна или каза нещо, всички продължаваха да ходят засмени. Гадеше ми се вече, трябваше да намеря дома си. 

След дългия опит да премина през тълпата най – накрая стигнах и бързо отворих. Нямах търпение да видя мама. Бях сигурна, че е вътре. И когато влязох през голямата врата и погледнах в апартамента ни, който за щастие изглеждаше нормално, я видях да седи на компютъра също усмихната, щастлива и грееща. Не я познах, да не би и тя да беше станала луда. С най – голямата си сила се затичах към нея и започнах да плача. Разказах и за истинския свят преди луната да падне и колко е странен този сега. Говорех бързо през сълзи и паника, защото мама ми беше единствената надежда. Тя ме изслуша и с лека крива усмивка накрая каза: „ Мила, сънувала си нещо, всичко е наред. Не може луната да падне. Хайде отиди да си починеш, после ще излезем да се разходим на това страхотно време” Не вярвах на чутото. Тя мислеше, че сънувам, че нищо от случилото се не беше истина. Ами какво щях да правя сега, как щях да се измъкна? И мама беше луда. Реших и отидох до баба, до тате, чичо всичките ми роднини, но за тях, бях полудяла и бях сънувала странни неща. Светът винаги е бил толкова прекрасен –  за какъв мрак съм говорила. Плаках дълго, решение не намирах. Тук ли трябваше да живея, така ли щях да продължа. Не пасвах тук в този светъл свят, долу в мрака беше моето място. 

…

Отворих рязко очи и се събудих. Наистина било сън значи. Не е паднала луната, няма весел свят. Малко яд ме хвана, можеше пък да свикна там. Но вече се събудих, няколко минути лежах докато събера мислите си и навържа пак съня. „Вечно ще го помня този сън” си казах, имаше нещо магично в него. 

Ето че нещо се случи в този малък, скучен град, само дето аз не повярвах, луда не станах пак. Естествено, че беше сън, но нима достатъчно не показва, че дори в съня са хората нещастни и не вярват в чудеса.